Фестивалът “Софийски музикални седмици” започна на 23 май. Програмата му е необозрима и, както и миналата година отбелязах – излишно претрупана. Не разбирам защо, когато публиката в София (особено за концерти като тези в “Седмиците”, които все повече разчитат на наличния в страната и извън страната български ресурс, включващ и съответните музикални кръгове от съответните страни, в които работят нашите музиканти) не може да е повече от 1000 души. И когато една вечер предлага 4 концерта съвсем реална, но и предвидима е възможността залите да са полупразни. Бях вече на такива концерти. Не разбирам тази масовост, както и протяжността на фестивала – до 30 юни. Това са близо 6 седмици! Което също се подчертаваше от рекламните анонси и разказването на фестивала по медиите – колко дни, колко концерти, колко участници! Това са по-скоро коментари, подходящи за спортни събития, не и за културен форум, чиито цели и съдържание дефинират съвсем различна сфера на въздействие. А и като прегледаш концертите започва да те гнети неприятната мисъл, че който не е поискал, той не е направил концерт. Този рехав подбор, за да не кажа липсата на подбор, девалвира фестивалната стойност, превръща този най-стар столичен музикален празник в някакъв тип манифестация на музикални кадри на всякакво равнище и така неговата специална функция е доведена до минимум.
Един от концертите, които посетих бе на сравнително младия камерен състав MYX’D (25 май). Създаден е преди три години от Смиляна Лозанова – цигулка, Юлиян Стоянов – цигулка, Кристиян Чернев – виолончело и Мирослав Георгиев – пиано. Очевидно са много ефективни, защото описанието на концертите и на пърформансите, в които участват за този период от време е внушително. Имат предпочитание към съвременен репертоар в различни жанрови разновидности – дори миналата година участват в джаз-фестивала “Д-р Емил Илиев” в Боровец с програма, в която съчетават джаз и класика. В концерта, който посетих с тях свири и кларинетистът Борислав Йоцов. Програмата им включваше четири композиции – от Константин Илиевски (Квинтсоната за пиано, кларинет, две цигулки и виолончело), Мирослав Георгиев (Тема с вариации), тайванската композиторка Шин Лей Чен (“Пролет” и “Лято” из цикъла “Сезоните на дървото” и световната премиера на Георги Арнаудов “Каталог с приказки, ветрове и други странни истории”. Ансамбълът има много качества – и инструментални, и в съвместността си. И съм сигурна, че ще продължат успешно дейността си с по-новите музикални текстове, които избират. Особено когато и ако ги поднасят в най-прецизен по отношение на текста прочит, както е редно. Но за това ще стане дума малко по-долу.
Изслушах програмата и не можах да си обясня, защо композицията на Георги Арнаудов бе изсвирена най-напред. Дори само най-семплият прагматизъм би трябвало да подскаже на състава, че след тази творба останалите нямат сериозни шансове да заинтригуват информирания слушател. Понякога липсата на креативна, смислена идея може да бъде прозряна лесно в лишеното от естетическа логика струпване на тонов материал. В Квинтсонатата нямаше как да се възторгна от замисъла да се съчетае съвсем механично многократно повторения звуков паметник, легендарния мотив-епиграф на Шостакович с българското ухание на неравноделната метрика. Едно време с други теми по подобен начин някои композитори ми показваха българо-съветската дружба. А Темата с вариации пък обхващаше прекалено обширен и познат репертоар, предимно от класическия буквар, на късния 19-и и първата половина на 20-и век, съставен от наредени един до друг звукови панели, предимно през комбинирането на два водещи гласа, със съпровод от останалите. И от щедри и, разбира се, много ефектни пасажи в пианото. А в сезонната композиция на тайванската авторка към неизбежната пентатоника се добави очакваната и много позната съзерцателна статичност на гласовете в ансамбъла, подход, който е използван многократно от композитори, които предпочитат да пишат в конвенцията на източните ладове.
За мен по-смислено занимание в случая е да “разкажа” малко повече за Каталога на Арнаудов. Когато слушаш тази тричастна пиеса, както в повечето негови творби, откриваш звукови пространства, символи, свързани с фантазми от древността и същевременно едно съвременно писмо, което диша през тонови височини/честоти, фино тембриране, прозирна ансамблова тъкан, деликатност в развитието й. Завършено писмо. В него звукът е издигнат в култ в най-фините му, дори високочестотни проявления. И всеки тон, всяка държана нота е със собствена, автентична роля, независимо, че вибрира в контекста на изваяна музикална тъкан. Композицията е и енигма, и откровение. Ще цитирам тук авторовото пояснение, което, както почти винаги при Арнаудов, не разкрива много на този, който го чете: “Обикновено каталогът е пълен, изчерпателен азбучен списък на елементи, често с бележки, даващи подробности за различни неща. Може да се приеме, че този каталог е книга, илюстрирана със звуци, в които е закодиран митичен текст, в който са изброени подробно различни, преплитащи се в едно приказни истории, появяващи се отвсякъде ветрове като суровия Борей, нежния Зефир, изсушаващия, горещ Нотус или югоизточния Еурус…
В този каталог се появяват всякакви странни истории, които ветровете объркват в едно, и цялото това завихряне се концентрира в една точка, намираща се в един безкраен коридор от огледала… ”
Хващам се за пояснението “закодиран митичен текст”, като евентуална опора на моите лутания. Най-напред да повторя, че композицията е само инструментална и че текстът е така да се каже премълчан в буквалното разбиране на работа с текст, но е вграден, “говори” през звука. Сигурно една по-задълбочена изследователска работа може да докаже до каква степен ритъмът и характерът на текста е повлиял на агогиката и на внушението на самата композиция. А текстът е “Лятото на моя съновник” из “Дворците на Диоклециан” от Яна Букова. Изумителен текст, в който думите и повторението им създават ритъма на напрегнат, сгъстен разказ, в който събитията се случват с обречена предопределеност, именно поради спецификата му. И специфичната промяна в звученето и значението на много от думите в този текст поради невероятния слух на тяхната авторка за възможността да метаморфозира значението им, да превръща евентуалния финал на фразата в начало… Колкото повече чета, толкова повече мисля за пясъчната книга (както пясъка, така и тази книга нямат нито начало, нито край) на Борхес. Сигурно си въобразявам. Не се учудвам, че текстът е предизвикал звукови конвулсии у композитора; митологизира разказа, а този подход е достатъчен за да изкуши неговото (на Арнаудов) тоново въображение. Той е работил с текстове на Яна Букова в “Долината на басните” – за сопран, виолончело и пиано. Никак не е чудно, че е открил извор за себе си в нейния литературен свят. И слог. Общ е техният свят, пресичат се времеви пояси в творчеството им, общо е и усещането за разговор с древно минало. Който се случва днес, в този момент – такава е посоката, такива са посланията. В “Каталог с приказки, ветрове…” може да се чуе, да се улови, да се въобрази и досъздаде особеното звучене на поезията, на подбора и подредбата на думите, а след това и на разказа, който създават, с внимателния, наситен с тъмни и светли тембри, тонов език на Арнаудов – сякаш го сглобява от парчета, открити в дълбоки пластове древност, за да извая завършена цялост. Филигранно звуково пипане, “до косъм” съчетани звуци – прозвъняване, проблясване на асоциации – в бавното, изкусно събиране на инструментите, в уталожването на движението в дългата нотна трайност, сякаш замисляне за възможната посока на продължението. Бавното движение напряга сетивата, а и когато се запознах с текста на Букова си помислих, че именно това нейно взиране в неумолимата бавност, сякаш е претворена във времевата същност на музикалната творба.
“… когато той влезе в града бавно бавно победителите влизат калдъръмът се стопи
под тежестта му восъчен омекна калдъръмът и бeзшумни бяха стъпките на коня му
бавно бавно победителите влизат детето през тълпата пропълзя ръцете ти видях
и коня ти и всичко отдалече отдалече те видях когато влезе в града приготвих
своя камък стара бях ръката ми трепереше издълбоко така издълбоко проклятието
си изтръгнах че кожата ми празна свлече се край теб бавно бавно…” (Яна Букова)
Словото вдъхновява внимателно структурирано звуково пространство с различни семантични внушения. Мелосът “върви” проектиран в отделните инструменти, в имитативно движение, успокоено от фино изтеглени продължително звучащи тонове, които създават допълнителни пластове в звуковата аура. И също добавят впечатлението за непрекъсваемост в тоновия наратив, въпреки ефимерните финали във фразирането, фиксиращи само много кратък отдих- разреждане на гъстотата в музикалния изказ. Звукосъчетанията са изключително изпипани, важни сами за себе си, но също така формират едно припхлъзващо се времепространство, в което се нанасят натоварени със смисъл тонове-знаци. Всеки може да се опитва да ги разчита както пожелае. Дори си мисля, че и за самия автор някои от тях са все още енигма или добавят към енигматичната си същност в протичането на процеса, назован “Каталог…” Един процес, който може да продължи безкрайно (“ние сме в коя да е точка…” – Борхес). Този код на мислене ни дава самият автор. Като леко повдига завесата в третата част на композицията, с неумолимата изкованост на тежкото остинатно движение в пианото, придружено от виолончело, което обрасва с повтарящи се мотиви в кларинета и двете цигулки. Завършва, като по-скоро спира движението и ако не гледаш изпълнителите ще помислиш, че ще поеме отново – в следваща посока
Ансамбловата микстура на творбата е транспарентна, изисква внимателно, деликатно нюансиране от изпълнителите. Тук Борислав Йоцов бе, според мен, напълно влязъл в специфичната Арнаудова лексика, но и струнните “играеха” с възможностите, които им даваше фактурата за пресъздаване на интертекстуалното взаимодействие между отделните сегменти, носещи и напрегнатост, и релаксация в музикалното развитие. Това развитие е също много своеобразно; в отделни свои фази сякаш пренебрегва времепротичането, изпада в някаква атемпоралност, която дава възможност на съзнанието да се префокусира и да открие пространството, което звуците му предлагат. Допускам, че и ансамбълът, ако реши да изпълнява по-често творбата, да работи още върху нея, ще разкрие за себе си допълнителни авторови предложения и провокации в метафоризирането на текста.
Тук идва и проблемът с прецизността. Когато ми предстои да слушам ново произведение имам навика да го записвам. Въпреки компромисното качество на записа, той ми служи за потвърждение или отрицание на мои наблюдения. В този случай помолих композитора да ми изпрати партитурата си и той любезно ми я предостави. С учудване констатирах, че пианистът Мирослав Георгиев си е позволил на няколко места да “смъква” предписаната от автора тонова височина с октава по-ниско. Очевидно теситурата не му е била удобна. Това не се прави, без да се пита композиторът. Като човек, който очевидно също иска да е композитор Георгиев най-добре би трябвало да знае какво значение за автентичното звучене на една творба има точното изпълнение на предписаното от автора. Особено когато става дума за музикален текст с толкова чувствително звуковисочинно разположение, от което зависи много и пространствената му характеристика. И атмосферата, която създава. В този смисъл композицията ще трябва да има още една премиера, в която всяка нота от автора й да прозвучи така, както я е написал. Без нежелани корекции.